Наскоро ме заговаря една жена. Усещам, че иска да ме пита нещо, но не знае откъде да подхване. Заглеждам се в несъразмерното за крехката й фигура бижу, което виси на деколтето й.
– Защо го носиш? Не ти ли тежи? – питам я.
– Малко, да, но искам да се балансирам – отговаря жената.
– Ти ме заговори, но какво искаше да ми кажеш? – подканвам я аз.
– Ами, не знам, напоследък съм объркана, тежко ми е, сякаш не съм на мястото си.
Поразпитах я малко и й дадох насоки какво да попита своя баща.
Тя се колеба известно време, но все пак му се обади. След кратък разговор разбра, че в семейната ѝ история има прабаба с „тежка“ съдба, много деца и много болка, за която никой не говори. Когато се обърна към мен да предаде разговора и произнесе тези думи, забелязах как част от напрежението в нея изчезна. Тялото й се отпусна. Усмихна се с очи. Тежестта вече имаше име.
Ето това е част от езика на травмата. Той не идва от разума, а от неосъзнатите сигнали на тялото ни. От онези места в нас, които помнят, дори когато ние сме забравили.
Травмата говори чрез усещанията — чрез напрежението в гърдите, схванатите рамене, безсънието, повтарящите се избори, които сякаш ни връщат на едно и също място. Понякога тя „говори“ през предмети, символи и действия – през желанието да носим определено бижу, да поддържаме контрол, да мълчим, когато искаме да извикаме.
Когато не можем да изразим болката, тялото започва да я изговаря вместо нас. „Тежи ми“, „задушавам се“, „нямам въздух“ – тези фрази често не са метафори, а истински сигнали от вътрешния свят.
Езикът на травмата е универсален, но всеки го произнася различно. В терапевтичната работа често наблюдаваме как несъзнаваното използва думи, жестове и избори, за да ни разкаже история, която отдавна очаква да бъде чута. Един носи „камък”, друг избягва огледала, трети не може да стои на едно място. Всяко „тежи ми“, „нямам въздух“, „нямам място“ е малка следа, по която можем да стигнем до нещо старо и забравено, но все още живо вътре в нас.
Трябва да се научим да чуваме. Да слушаме не само какво казва човекът срещу нас, но и какво премълчава. Какво повтаря, но и какво отбягва. Винаги казвам на жените, които идват на мои семинари – слушайте тялото си. Научете се, припомнете си как се прави.
И когато се научим да чуваме езика на травмата, започваме да разбираме, че той не е враг, а вестител. Не иска да ни нарани, а да ни покаже накъде да погледнем.
Как да разпознаем, че говорим с езика на травмата (разбира се, не само и единствено):
- Повтаряме ситуации, които ни носят болка, без да знаем защо.
- Често казваме „нямам сили“, „не съм на мястото си“, „все едно не съм аз“.
- Тялото ни реагира с тежест, болка или умора без медицинска причина.
- Имаме силни реакции на нещо „дребно“ – дума, тон, мирис.
- Чувстваме се откъснати от себе си, сякаш живеем живота на някой друг.
Първата крачка към изцелението не е да се борим с това, а да го чуем. Там, където тежи – има история.
Трябва да се научим да чуваме — не само другите, но и себе си. Често тежестта, която носим, не е само наша. Родови истории, забравени имена, пренесени болки – всичко това се крие в движенията ни, в решенията ни, в камъчетата, които държим близо до сърцето си. Когато се осмелим да чуем и признаем този по-тих, символен език, даваме на себе си и на предците си шанс да се освободим. И тогава става по-леко, усмивката се връща, а животът – нашият, истинският – намира своя ритъм.
Автор: Маруся Пашкова – психолог и родов терапевт, част от екипа на Холистичен център Al Samara Body & Mind
Последвайте Al Samara Body & Mind във Facebook, Instagram и LinkedIn
